Ден 37 (част 2 от 2)

25-Юни-2021

Золочив – Золочивски замък (Золочівський замок) – Олески замък (Олеський замок) – Пидгорецки замък (Підгорецький замок) – Свято-успенска Почаевска лавра – Тернопил

Виждаме лаврата внезапно, въпреки че последните километри я очаквахме. Позлатените й кубета сияеха върху платото на един невисок хълм. Почти веднага отбиваме от пътя за снимки. За съжаление видяното няма как да се предаде на 100% със снимки, особено с голямо увеличение и без статив. Просто човек трябва да е там и да почувства. В интерес на истината се различава от най-популярната снимка, която излиза в картите на Гугъл. Лаври в Украйна има три, а в Русия – само две. Лаврата е манастир, но не какъв да е, а с особено важно духовно значение, задължително мъжки и практически обособен като самостоятелен град с крепостни стени. Трябва да може да поддържа сам живота си в него. Тук например има 14 храма! Навярно това обхваща и по-малките параклиси, защото вътре са две много големи църкви – тази, която се вижда с многото кубета, а другата се вижда в срещуположния край със зеленикав покрив. Първият храм сякаш е най-голям и строен съвсем скоро – мисля завършен е 2003. Поради напредналия час не бяхме сигурни дали ще ни пуснат вече вътре, обмисляхме да спим в града. Не бяхме се подготвили въобще нито по отношение на града, нито относно лаврата.

В града има малко хотели, точно до лаврата има един, най-сносно изглеждащият. Тина слезе да пита за цени, но ни се стори много висока, а освен това искаха безумна туристическа такса – около 15-20 лева. Оставихме за после въпроса и тръгнахме да търсим паркинга. Завива се по една тясна уличка и макар и да има табели до последно не бяхме сигурни дали сме на прав път. Наподобява влизането в Самоводската чаршияв Търново. Веднага след като тръгнахме нагоре по уличката, в дъното й след около 200 метра се вижда единият вход за лаврата, откъм градския център. Ние тогава в суматохата не го видяхме, а и край него вход има базар със сергии и няма къде да се паркира. Продължихме по знаците и след няколкостотин метра преминахме под голяма сводест вход и се озовахме на огромен паркинг, за стотици автомобили. Впредвид късняи час имаше малко коли. Паркингът е обособен като отделна зона, с ограда между него и останалата част на лаврата. В дъното на паркинга, диаметрално на входа му, е изграден голям монумент, изобразяващ Исус, вдигнал ръце за благословия. Паркираме максимално близо до арката, откъдето е другият вход за лаврата. Там има и пост на охранители. Навътре може да се влезе само пеша.

Минаваме покрай бариерата под втората арка и вървим нагоре по някакъв междинен двор. Вляво има трети вход с арка и там окончателно се влиза в двора на лаврата. Посрещат ни до бариерата в будка охранители – военни. Разговаряме се на руски с мъж с капитански чин. От там ни дават забрадка и престилка за Тина, срещу депозит от 7- гривни. Питат ни откъде сме и се изненадват сериозно от размера на нашето пътешествие и плановете ни за по-нататък. Голямата църква видимо не е отворена. Минаваме покрай иконна лавка, която в мопмента е в почивка, но принципно работи до 22:00 часа. В дъното има малък, видимо по-стар храм, който също е затворен, но е великолепно изографисан над входовете. Край страничния му вход започва голямо стълбище, което води надолу до арката-вход откъм центъра.

На този своеобразен къстопът има поставена табела, която проследява разкола в Църквата от схизмата и разделението на католици и православни, та чак до наши времена, включително спорното отделяне на украинската православна църква. От този вход-арка се отива към друго голямо стълбище, което води към втория по големина храм. Тук вече се тълпяха доста хора. Вътре също беше пълно. Течеше служба.Измина известно време докато се ориентираме в обстановката. На едно място се извършваше специално поклонение – към стъпалата на Света Богородица: едното е изложено над другото, поклонниците коленичат един след друг, целуват първо едното стъпало, стават на крака, целуват другото, а нарочен свещеник стои отстрани и налива светена вода в две метални чашки и подава на поклониците да пият.

На връщане се отбиваме в сградата зад иконната лавка, която гледа към паркинга. Това се оказва поклоннически дом, нещо като хотел. Вътре има столова, която обаче не работи непрекъснато. Хващаме я в неработен период от деня. Вътре с всградата всичко е чисто ново и може да се каже леко луксозно. Във фоайето има рецепция. Поколебахме се и с енаредихме да питаме за настаняване. Докато се чудим, отстъпихме реда си на един човек, който искаше да удължи престоя си с 2-3 дни. Възрастната жена го попита строго дали е пил алкохол, даже два пъти. Тук е много строго. Докато чакаме четем надписите – за да ни настанят заедно се иска да имаме брак, потвърден по един от три начина – отметка в паспорта, църковно свидетелсто за брак или гражданско. Ние нямаме и решаваме да се оттеглим. Пък и нямаме резервация, нито знаем повече за реда – дали са самостоятелни стаи, дали са по няколко човека в стая…нищо не знаем. На излизане виждаме табелка до вратата, че се забранява излизането от сградата в двора на лаврата след 23:00.

Тръгваме към лавката. Наближава 19:00 часа, остават броени минути, трябва да отворят. През прозорците виждаме в голямата зала, че има само икони и други подобни, не се продава като в Русия манастирски хляб и други манастирски стоки, а ние това бихме искали да купим. Заминаваме. На входа връщаме на военните забрадката и престилката и си получаваме депозита. Завързвам разговор за комплекса. Обясяват ми, че храмовете по принцип са затворени, отваря се само там където в момента се служи. В другите храмове имало само по един дежурен свещеник. Канят ни да дойдем през деня. На сбогуване каним офицера да посети България, хвалим нашите плажове и че е евтино. В Украйна имат хубави спомени и мнение за България. Тръгваме си от лаврата и града с неохота. Тина оглежда отново за хотел, но няма тук, в Почаев. Тръгваме за Тернопил. Там съм харесал хотел до езорото. Оказва се, че някаква важна улица в града е в ремонт, а това не е отразено в нашата навигация и се залутваме малко докато заобиколим. Тръгваме да излизаме от града по път, който за наша изненада минава покраймалко гробище, оградено със зидове – гробище само за монаси! Пътят се оказва глух, но води до внезапно откритие – друг великолепен манастир! Манастирът е Свети Дух, към украинската православна църква (УПЦ), но ние това не го разбрахме тогава. Паркирахме навън на паркинг пред манстира, влязохме през строяща се арка и по асфалтова алея тръгнахме към втора арка. Отляво на пътя се строеше пореден храм. След втората арка се минава през трета арка, оформена като отделна сграда, със стаи за пазач. Там връчиха на Тина престилка и така продължихме вътре в двора. там беше почти пусто. Има две църкви и камбанария, чешма и много необичайна икона на Богородица от мозайка, изобразяваща Богородица на фона на пламъци. Тръгнахме да обикаляме двора и зад централната църква поапднахме на голям кладенец със изградена система от вопдопроводни тръби. Явно се води някакво аязмо. Встрани имаше лавици със пластмасови шишета и капачки, както и каса, където да се оставят 5 гривни. Ние си взехме шише и капачка и оставихме парите на съответноот място. Напълнихме вода и продължихме с обратен завой през двора. Тук срешнахме свещенник, който поздравихме, нои той нищо не отвърна, само посочи галвата си, Тина беше без забрадка. Излязохме между двете църкви и влязохме в страничната църква. Там в предверието имаше няколко монаси, които скочиха и дадоха веднагически забрадка на Тина. Вътре в църквата течеше служба и имаше поне тридесетина души. Останахме уж за малко, а когато скоро всички се наредиха и свещеникът мина и окади всички подред, както и иконите, помислих, че остава още малко и решох да останем до края. Времето обаче мианваше, а службата не завършваше. Всички обаче бяха толквоа съсредоточени и отдадени, че затаихме дъх и не посмяхме да напуснем. Скоро свещениците тръгнаха с бързи стъпки навън от църквата, като двама от тях носеха по една икона. Цялото множество ги последва. Всички пееха „радуй се Богородице“ през цялото време, обикаляйки целия манастир. Спираха само пред другата църква, и места от сградите с изобразени големи икони. Там в удивителен синхрон двамата монаси разклащаха двете икони над главите си описвайки кръст към иконата, а после и назад към множеството хора. Обиколката трая само няколко минути и се върнахме всички в църквата, където всички вече взеха да минават един по един пред определени икони. След това си тръгнахме, но скоро видяхме, че ни последваха още няколко автомобила, които бяха паркирали вътре. Оказва се, че зад манстира има и втори пръстен, също с някакви храмове.

Тръгваме обратно към Почаев. Там успяваме да се качим на нужното ни шосе. то е почти пусто и много разбито. Минаваме през няколко малки, но населени села. Има дори млади хора. По някое време навигацията ни насочва да минем по черен път. Поколебаваме се, но асфалтовото шосе не ни води към Тернопил, дори заобиколно. Връщаме се и хващаме черния път. Той обаче не е самоделен, а е дволентов, видимо вкопаван в хълма, трамбован, заравнен и е толкова гладък, че караме по-бързо отколкото по асфалтов път. За сметка на това задното стъкло се покрива с толкова прах, че става като мазилка. Чистачката измива само част от него. След общо около десетина километра излизаме на Вишневец, малко градче от селски тип, в което е замъка Вишневец. Намираме го бързо, завъртаме се на паркинга и продължаваме към Тернопил. Центърчето е симапатично, виждат се магазини и няколко заведения, пътят се разделя на две покрай малка градинка. Решаваме да пием кафе или да обядваме тука утре.Спираме на един магазин веднага след градинката за да купим поне хляб – нямаме почти никаква храна, а нямаме сили да излизаме късно вечер където и да било. Тина слиза и скоро се връща със сирене Филаделфия, чудесни свежи чери доматчета и хляб. По едно време даже се притесних и щях да ходя да я търся, толкова се забави, а той магазинът се оказал доста голям и богато снабден.

Излизаме на главен път, много добър, и съвсем скоро сме на входа на Тернопил. Градът е на голяма площ, до центъра са 5-6 километра. Виждаме на входа един от хотелите, който Тина много хареса, но е далеч, няма как да се разходим по града пеша от там, а не искам да оставям колата на неохраняем паркинг. Продължаваме към езерото. Минаваме покрай центъра и излизаме на прав булевард с еднокилометрова променада покрай единия край на езорото. След нея завой и сме на хотела. Всъщност съм леко раочарован, защото мислех, че хотелът е на самия бряг, подобно на хотела до езерото в Констанца, но всъщмост е на около 100-160 метра навътре, а между хотела и брега има ниска сграда – мебелен център или нещо подобно. Паркингът е малък, има места, но има охрана само вътре във фоайето. Няма бариера, нито забелязвам някакви камери. Хотелът е реновиран, но пестеливо, има много какво да се желае. Откланяме предложението за закуска – 120 на човек на ден ни оскъпява твърде много, а не сме обандеждени, че точно тука закуската ще е кой знае каква. Вземаме стаята за една нощ, с уговорка, че на следващия ден може да удължим. Стаята ни не е скъпа, малко над 700 гривни, около 43-45 лева. Дадоха ни стая на десетия етаж, с изглед към езерото. Шок за нас беше асансьора – със сигурност е за музей. Вътре се натиска правоъгълно копче с номера за етажа, след което зелено копче за затваряне на вратите. При пристигане на етажа копчето изхвърчава с такъв шумен пукот, направо като изстрел, имаме чувството, че ще отлети и ще перне някой, толкова рязко и шумно се освобождава. Абе приключения. Имаме хладилник, но няма климатик. За сметка на това стаята е с голям балкон. Всичко е реноворано, но прави лошо впечатление античния телевизор с кинескоп. Налага се да събираме за пореден ден леглата, туй като нямаха стая с двойно легло и изглед към езорото.

Written by maingagara

Вашият коментар