Ден 44

02-Юли-2021

Виница – щаб на Хитлер в Верволф – „дворец“ Мехринг – „дворец“ Тишкевич – останки на дворец Тора Ланге – Виница

Днес по добре оттренирфана схема слизаме за закуска около 9:15. кафето е хубаво, всичко е много вкусно, дори наденичките не са случайни. Заявили сме и сок. Тоста ми със сьомга и авокадо е много засищащ, нищо че само един – месото на сьомгата и авокадото са доста мазнички и нахранват.

Събираме багажа и около обяд тръгваме към първата цел – щаб квартирата на Хитлер Верволф в близост до града. Пътят тъкмо излиза от града и се отбива вдясно покрай ограждения, които много приличат на военно поделение. Спираме пред входа на малък паркинг за 5-6 коли. До входа от едната страна е касата, а от другата – малък музей. В целия обект не е останало много. Представлява голяма поляна с тук-таме китки дървета. По някои от пътеките има поставени стрелки за маршрута. На всеки 50-100 метра има таблас пояснения. Има останки от три бункера – офицерски, личн на Хитлер и оюе един. Всичките те са били взривени от Червената армия още по време на войната. От останалите постройки не е останало абсолютно нищо. Единственото изцяло запазено е басейнът, който едва ли се е използвал за къпане, а по-скоро за резервна вода.

Верволф е един от полевите щабове, откъдето Хитлер е командвал войските си на източния фронт. Обектът е бил под много сериозна охрана,в зоната в радиус от 5 километра се е влизало само с пропуск, а евреи, хванати там подлежали на моментален разстрел.

С Тина сме единствените посетители в момента. Само до музея млада майка с детска колика стои на на сянка на една пейка. В музея няма никой. Оглеждаме се да загасим някои от лампите за да можем да снимаме макета на лагера, но никъде не намираме ключ. Заминаваме с тягостно чувство. Когато гледаш нещо такова на филм е едно, като идеш на място е съвсем друго чувството.

Тръгваме към така нареченият дворец на Мехринг в Стара прилука. Гугъл ни праща по пряк път, но след близкото село пътят става съвсем черен. Връщам се на главния път. €-7 километра е обратно до него, но се губи време.

Дворецът външно е в задоволително състояние. Отворено е, влизаме вътре. На една от вратите пише „библиотека“. На горния етаж явно е администрацията. Правим няколко снимки и излизаме. Обикаляме около двореца и си заминаваме.

Продължаваме към двореца на Тишкевич. Историята с пътя се повтаря. Излизаме на много лош път, често с павирани части и накрая стигаме до кална улица в едно село, откъдето ни делят по-малкоот 2 километра до целта, но няма как да рискуваме да затънем. връщаме се обратно по разбития път и заобикаляме през Погребище. Градчето е основано още през хиляда сто и някоя си година. Изглежда от селски тип, но има главна улица с 10-15 различни магазинчета. С Тина правим тур по няколко хранителни магазина. Накрая се връщаме в малко магазинче, където правят и неща за ядене. Вземаме един хот дог и един бургер. Продават и наливен квас. Имат и други напитки, наливат се всяка от отделна канелка в стената със специална система за пълнене. Купуваме литър квас. В магазинчето имаше и различни сушени риби. Влизаха доста често клиенти, разговорихме се с мъжа и жената, които ни обслужваха зад щанда. Изглеждаха доста отдадени на работата си и явно добре знаещи какво правят. Квасът беше много хубав, веднага съжалих, че не взех повече, но не се върнах.

По пътя за двореца минавахме на няколко пъти край живописни езера. На едно даже видяхме лебед и някаква друга птица, криещасе в клоните на дърво. Подпитах Тина дали да не останем на палатка – ще се върнем до градчето да напазаруваме. За съжаление около езерото не се виждаше място подходящо за палатка, а и на едно място имаше надпис, че се охранява. Едва ли е забранено опъването на палатки, но все пак.

Пътят е много разбит. Пристигаме в селото, но трудно намираме сградата. В гугъл за дворец е обозначена сградата на културния дом. Питаме някакви деца, но не знаят накъде е двореца. Ние обаче упорстваме и скоро го намираме – в селския парк. Абсолютно безлюден. Около сградата е силно тревясало до степен, че не може да се стъпи отпред пред двореца за да се снима. Изглежда зле поддържан. Имаме информация, че тук е разположено местното училище. В потвърждение забелязваме училищен звънец вън на стената.

Тръгваме си. По какъв път… не знаем точно. Интернет не се хваща, сигналът е много слаб. Тръгваме по път, който ни води през нивите, слава Богу, в добро състояние, без коловози и калища. НМа едно място между нивите фадрома засипваше с пръст омешана с отпадъци някаква по-голяма неравност на ътя. Наложисе да изчакаме малко. В село Нападивка навигацията ни води до двора на някакво училище, но видимо то не е в двореца, а в по-съвременен тип сграда. Правим една дъга с колата около него, до нещо като център. Минаваме покрай местния магазин, в малка барака край пътя. Вижда се нещо като малко паркче. Връщаме се обратно пред училището и влизаме в двора. Двореца е зад него, на върха на хълмче, училището е в подножието. Дворецът, или това, което е останало от него, е в трагично състояние. Мазилкара е опадала, няма прозорци и врати, огромни вертикални пукнатини се забелязват навсякъде. Храсти, израстнали като дървета закриват целия дворец. Не счетохме за безопасно да влизаме.

Главният път е наблизо, но не е съвем ясно как да излезем на него. Спомням си обаче за разклон между училището и магазинчето и тръгваме към него, но не завиваме наляво към магазина, а надясно. Още там започва асфалтов пъ, макар и разбит, а след няколкостотин метра вече започва ремонтиран участък.

Чудим се да продължаваме ли към Немирив, но Тина намира много малко хотели в района, при това не й харесват. Решавам дас е върнем към Виница – и без това пътят за Немирив минава на десетина километра от Виница. Тина предлага да останем в хотела, който е до медицински център, с ресторант и паркинг, където ходихме преди, но нямаше стая за два дни . Далеч е, но ние нямаме работа към центъра. Тина резервира през букинг, но въвежда само 1 гост. Не може през телефона да промени броя гости. Оставяме да оправим това на место, само проверяваме в сайта на хотела колко е надценката за още един допълнителен човек.

На влизане попадаме в голямо задрътване. За наш късмет хотелът се намира на входния булевард, от дяснара ни страна и само се отбиваме от общия поток. Стаята е много хубава, всичко е ново, тихо. Само интернетът е много слаб, включително мобилният. Вероятно заради прекомерната близост до до съседна сграда. Администраторката беше много общителна и осведомена и ни информира още на пристигане, че пеещите фонтани започват програмата си в 21:00. Решаваме да слезем в ресторанта да хапнем и после да излезем пеша. Ресторантътр щял дасе открива след няколко дни, така че ни носят меню на хвърчащи листа. При това не можем да седнем вътре, защото имало някаква конференция. Не че ние минавало през ум да сядаме лятото вътре. Цените ни се струват твърде високи и недочакали сервитьорката ставаме и тръгваме към центъра. Още сле първите няколкостотин метра завалява здраво. С Тина се крием известно време под една козирка докато спре дъжда. Хубавото е, че летните дъждове внезапно почват и така внезапно свършват след минути.

Дотук добре, но се оказва, че водата от района се стича по булеварда и в най-ниската му точка се получава цял басейн. Тогава чак обърнахме внимание, че никъде не сме виждали отводнителни шахти. Само в този най нисък участък има две решетки, през които водата се източва. Няколкото ни опита да продължим нататък се провалят – водата прелива през тротоарите, нова вода приижда непрекъснато по улиците в горната част. Слизаме в близкия квартал в опит да заобиколим около един блок. Там хора ни обясняват, че нататък водата е до колене. Връщаме се на булевада и търпеливо чакаме. Идва пожарна в най-ниската част. Вчера като валя градушка пак видяхме там, пожарна. Явно си знаят и като завали направо тръгват за насам. Забелязваме, че не отпушват решетките или да отводняват улицата, а до нея, по-ниско от улицата има малка невзрачна къщичка. Представям си какво е да ги наводнява два пъти за два дена…как се живее така не знам.

Водата намалява след десетона минути и вече не прелива през тротоара. Успяваме да преминем и се спускаме по пореки улички към фонтаните. На картата забелязахме, че има работно време – до 22;00 часа. Минаваме покрай фабриката на Рошен и тъкмо се качваме на алеята и виждаме осветените струи на фонтаните и всичко спира…Дори няма време да вдигнем фотоапарата за една снимка…

Тръгваме нагоре по малката крайбрежна алея и правим завой по посока към хотела. Виждаме вдясно от нас голям супермаркет и влизаме за някои покупки. Нагоре към хотела се отбиваме в друго по-малко магазинче в търсене на сежо зеле. 7 гривни килограма. Няма 50 стотинки…Тина едва събира дребни, срамота да се плащат такава сума с карта…

Прибираме се мокри в хотела. Поне се разходихме.

Written by maingagara

Вашият коментар