Ден 45

03-Юли-2021

Виница -дворец на Щербатови в Немирив – дворец Потоцки в Тулчин – дворец Четвертински в Маркивка – Ладижин – дворец Потоцки в Дашив – опит за имението на Даховски в Леськове – Уман

Сутринта ставаме и слизаме на закуска в ресторанта. Всичко е чудесно, носят ни даже сок, но кафето се заплаща допълнително. Плащам с карта на рецепция. Заминаваме. Хубавото е, че сме остседнали на булевард, който е входна пътна артерия за града, при това сме извън центъра. Излизаме много бързо от града и се отправяме кум Немирив. Пътят надолу е много хубав. Стигаме бързо и лесно. Двореца обаче не можем да намерим лесно – имного от улиците са затворени или еднопосочни. Видимо дворецът е в градския парк, но не можем да го заобиколим. Паркираме до входа и слизаме. Дворецът е в центъра на малък, но добре поддържан парк. Самият дворец също изглежда отвън много добре. Функционира като някаква болница или поликлиника. Не правим опити да влизаме вътре. Вместо това тръгваме от близка кула да заобикаляме заграден със стена терен. Оказва се, че в него няма нищо от дворцовия комплекс и се връщаме отново в парка. Правим последни снимки и тръгваме.

На излизане от града нова драма – улицата, по която трябва да излезем от града е затворена за ремонт. В навигацията това не е отразено. Има някакви табели за обход, но трудно се разбира по кои точно улици трябва да се мине. Връщаме с ензада и тръгваме из уличките. На няколко пъти се връщаме. Излизаме точно преди моста, който е в ремонт. Връщаме се отново, има табели за обход, но само тук-таме. Виждам на картата малко езеро, явно трябва да се заобиколи. През тесни улички се промъкваме до другия мост и излизаме на края на града. Тръгваме към Тулчин да видим огромен дворцов комплекс на фамилията Потоцки. До града пътят е хубав, пристигаме бързо. Паркираме зад единия от дворците. До нас на тревата са се събрали младежи заедно с един – двама по-възрастни. Започваме да снимаме сградата, с намерение да я обиколим отвсякъде. Единият от по-възрастните дойде при нас и завързахме разговор. Каза, че това тук е нищо, трябвало да видим отпред. Повежда ни, минаваме след стотина метра през малка врата в оградата. Виждаме отвън втория дворец, до него има стара, но все пак по-нова от дворците сграда, където била библиотеката на града. Фамилия Потоцки е имала много дворци по Украйна, това не бил най-главната им квартира. В момента се правели опити за консервация на дворците. Японци предложили пари за целта. Оказва се, че фронтоните и колоните са ново стрителство, с цел укрепване на сградите. В оригинал те са без тези конструкции. Навярно все пак са в стила на епохата, но ги е нямало в оригинал. Влизаме в двора. Той всъщност е огромен площад с тревни площи. Една от сградите функционира като седалище на приемна комисия за местния университет. До един от входовете им момичета и момчета облечени като бал се готвят да празнуват нещо. Навярно абсолвентски бал. Правим опит да влезем в средната сграда, но и тя е обозначена като част от някакъв факултет, а и в момента е затворено. Третата сграда е затворена съвсем и видимо не се обитава. Точно срещу централната сграда на дворцовия комплекс в града има широка права улица, в единия край на която е централния входа за двореца, а в другия й край – красива църква. Видимо се подчертава дуализма църковна-светска власт. Между втората и третата сграда има изход, от който излизаме точно до колата, която сме оставили паркирана до черния път в тревата.

Докато се готвим да тръгваме идва отново нашият екскурзовод. С Тина се сещаме, че носим сувенирни чашки за ракия с ръчна украса. Тина успява да ги изрови. Вземаме две, разгръщам хартиенат аопаковка на едната и ги подаряваме за благодарност на мъжа. Той пита откъде сме. Чудили са се дали не сме от Полша. Показвам му българския номер. Обяснявам, че съм учил руски в училище преди много години.

тръгваме от двореца към центъра на града. Правим един кръг из малкото центърче. Виждаме голям магазин, но няма паркинг в района или поне не е обозначен. Има само неголяма павирана площадка. Правим един кръг в търсене на място. Отбиваме се в един друг магазин в търсене на плодове, но не намираме череши или ягоди. Качваме се до големия магазин и пакираме до една ограда. Купуваме си 4 закуски – 3 различни сандвича, явно правени в магазина, и нещо като пица. Вземаме квас. Виждаме уникални шишове – дълги и широки, почти като шпаги. Струват 18 и нещо гривни, малко над лев. Вземам четири броя – два плоски и два с огънат профил. На касата забелязват късно разликата и става цирка – трябва да се сторнира и наново да се маркират. В крайна сметка се сдобиваме с шишове – шпаги! Отправяме се към следващата дестинация – дворец Чвтвертински в Маркивка. Пътят до там принципно е добър, но големи участъци са в ремонт и се налага да се изчаква насрещния трафик. На места прехода между новия и стария асфалт е като по стълбище. От селото до двореца се налага да се движим около два километра по полски път между нивите. С Тина си говорим защо ли са строили дворец на майна си, а не в центъра на селото, да им е близко до слугите и войската.

Влизаме през широк портал без врата в неголям парк. На входа се търкаля някакъв мъж, не изглежда пиян, но не е и особено заинтересован кои сме и какво правим там. От самия вход човек остава по-скоро с впечатление, че е попаднал в стопански двор – виждат се разни ръждясали машини, саммият дворец е закрит от високите дървета и не се вижда, макар да е на двеста метра по-надолу. В парка няма никой, но сградата видимо се ползва. Тук е разположена психиатрична клиника. Дворът е добре поддържан, сградата отвън – също. Навярно се води, че болните са сред природата, но като гледам едва ли виждат нещо от природата всъщност. Часът е малко след 16, никой не е вън за разходка. Тръгваме пак към колата. Чак сега излиза от близката сграда някаква жена, а след няколко минути в дъното на парка мяркаме още една. Тръгваме си.

Гугъл ни води покрай оградата по друг път, но само след стотина метра между близките къщи попадаме на кална улица. Предпочитаме да не рискуваме, а и да не се бавим и се връщаме по обиколни яполски път. Всъщност около санаториума има нещо като малко селце, не знам дали се води част от другото или отделно. Потегляма към следващия дворец на Потоцки. Горивото ни е на привършване, оглеждаме за Укрнафта, но няма наблизо, първата е след около 50 километра чак. По-лошото е, че трябва да се върнем чак до град Тулчин. Не обичам да повтарям маршрути. В града се налага да заредим малко от някоя по-добре изглеждаща бензиностанция. Харесваме едва третата. Зареждаме за 300 гривни. И тук първо се плаща или дава карта в залог. Мъжът на колонката е в потрес, че сме от България. Пита дали освен колата и ние сме от България. Потвърждавам. Заързваме кратък разговор. Човекът е удивен, че зная добре руски, обяснявам му че сме учили в училище много много отдавна. Пожелава ни сщастлив път.Продължаваме нататък, но предприемам отклонение през град Ладижин. Пътят преминава покрай множество езера, красиво е. Намираме бензиностанция на Укрнафта, пълня до горе.

В крайна сметка стигаме в град Дашив. Слънцето вече е ниско. Виждаме малко паркче с фонтани , беседки и пейки от едната страна на пътя, а от друга му страна има малка пешеходна алея покрай близкото езеро. Паркираме до началото на алеята на площадка настлана със ситен чакъл. Навярно е паркинг, но не е посочено изрично. Наблизо преди да паркираме премина полицейска кола. Не ми е много спокойно, но паркираме до една върба, зад руйните на някаква сграда. Пресичаме и влизаме в двора на двореца или по-точно това, което е останало от него. Сградата яено се ползава. Зад нея има друг, по-добре поддържан двор с още няколко сгради. По всичко личи, че тук има детска градина и нещо като медицински пункт. Сега е почивен ден и няма никой. Заобикаляме и слизаме до паркчето с фонтана. Посядаме за малко на една от пейката, с облегалка оформена като сърце. Има още една такава до нас.

Потегляме към Уман. На места пътят е като зелен тунел, много красиво! В Уман явно няма много хотели, налага се да звъним на единия, защото в букинг има само супериорна стая. Питам за стандартна стая, каквато виждам на сайта им – казват ми цена за супериорна. Отказвам се да резервирам. Тина отваря отново сайта им и правим резервация през сайта им за стандартна стая. Почти веднага ни звънят. Потвърждаваме данните. Изрично посочих отново стандартна стая. За всеки случай питам пак за цената. Казват ми пак за супериорна. Посочвам цената в сайта. Питат откъде сме я видяли. Обясняваме. Ама то било само ако има наличност. Има ли? Имат. Цената е обявена обаче за един гост. Правим резервация, но оставаме с много грозни впечатления за измамническо поведение. Обмисляме сериозно друг хотел. При най-малка изненада на рецепция се завъртам и си тръгваме. Пристигаме в Уман. Намираме хотела лесно, в нещо като търговска крайградска зона, но сме сравнитело близо до центъра, просто градът е малък – около 80-90 хиляди. Хотелът е нов и с някаква екстарвагантна архитетура. На рецепция няма изненади, доплащането за втори човек е колкото е обявено в интернет. Стаята е огромна, напомня ни на хотела в Златоград. А мястото около хотела ми напомня за град Левски. Всичко е много удобно направено, имаме си всичко – хладилник, климатик, телевизор, тераса с два нормални стола и малка масичка. Жалко, че сме тук само за една нощувка. Слизаме повторно за багажи оглеждаме наоколо сградите, приличащи на хипермаркети. Всичко е затворено, а и магазините не са хранителни. Не виждаме други храноителни магазини, а и вече е минало 22 часа. Прибираме се.

Written by maingagara

Вашият коментар