Ден 46

04-Юли-2021

Уман – ловен дворецна граф Шувалов – полеви музей на ракетните войски със стратегическо предназначение (стратегичеки ядрени ракети със шахтено базиране) – дворец Мартиновски – Николаев

Днес беше изключителен ден! Ставаме сутринта, стаята ни е много тиха, с широк балкон, чудесна. Наспали сме се добре, бихме постояли още поне ден, но се налага да продължаваме по трасето. Град Уман е около 80-90 хиляден, не забелязваме кой знае какви интересни обекти в него според картата. Натоварваме багажа, зареждаме вода в резервоара за чистачките и тръгваме към центъра. Виждаме малко, скромно площадче, каквото и може да се очаква от град с подобни размери. Спускаме се към езерото, което е доста голямо, приблизително колкото в Тернопол. Там има малко паркингче, на което паркирам. Тина отива на близка барака за кафе, а аз с еотправям за снимки в района. Покрай езерото има неголяма алея, с фонтани,модели на кораби и дорфи цяла фрегатана брега, навярно заведение. В близката част на езерото кръжат водни колелета. Времето напредва, така че нямаме много възможности за обиколки. Тина се бави. Връща се с две кафета. Ходила е по-нататък по моста до друга барака, където машината й се сторила по-професионална, а цената по-ниска.

Отправяме се към ловния дворец на граф Шувалов в град Талне. С Тина се чудим къде пък тук има толкова големи гори, че чак за ловен замък. Градчето е неголямо, от селски тип. Описваме своеобразна спирала, докато в единия край на града влизаме в гора. Там се движим за кратко по еднолентов асфалтов път. В един момент правим десен завой и след няколкостотин метра стигаме края на задънена отсечка. Замъкът е ограден с плътни строителни пана. Докато се чудим пред вратата и се опитваме да прочетем бележката излиза човек от охраната и ни кани вътре. И на бележката е написано – замъкът може да се посети, вход за неграждани на Талне – 30 гривни. Плащаме на охраната, връщат ни надлежно ресто. До фургона на охраната на сянка под навес са се събрали двама – трима души. Докато снимаме отвън замъка неколкократно ни подканват да влезем вътре в сградата. Завързваме разговор за замъка. Тук порез втората световна война са пребивавали Хитлер и Мусолини. В града са приемали съвместно парад. Хитлер се разболял и е останал тук два дена.

Тръгваме по първия етаж наляво от хода. Замъкът е много симпатичен – стаите са нито много големи, нито много малки. Навсякъде мазилката е силно пострадала, видимо таваните се ремонтират с плоскости. Прозорците навсякъде са добре запазени. Макар на пръв поглед мястото да се руши, видимо духът му е запазен. В края а първия етаж се качваме по стълби на втория етаж. Там има неголяма кинозала, над централното стълбище е запазен плакат с някакъв надпис относно Политбюро на КПСС.

Слизаме отново на първия етаж и доразглеждаме другото крило на замъка. То е в по-тежко състояние, някои зали за затворени за ремонт, през процепите на вратите се вижда, че от подовете е останал само гредореда.

Слизаме на долния етаж. Мислехме, че това е мазата, но се оказваме в грешка – оказва се приземен, етаж, сякаш леко вкопан. Тук навярно са били обслужващите помещения. Тина, естествено, е най-впечатлена от „спа зоната“ – забелязваме голям метален казан с няколко кубични метра вместимост. Оказва се, че надолу има още един етаж, макар и частичен, само от няколко помещения. Към нас се присъединяват още едно цемейство, разминаваме се из тесните подземни коридори. Практически навсякъде е отворено, никъде няма персонал, който да надзирава туристите.

Излизаме навън на двора и правим обиколка около него. Отпред замъкът също изглежда много симпатично, особено с малката полянка, оградена от стари дървета. И двамата с Тина сме впечатлени. Замъкът е много уютен и красив, така сме си прдставяли един хубав съвременен замък. Тина се впуска в разсъжедения, че ако й предложат да поеме ръководството на възстановителните работи би се съгласила.

Завършваме кръга около замъка пред три плочи, където вероятно са погребани членове на семейство Шувалови. Излизме и тръгваме към центъра на града. От охраната ни казаха, че там, където е бил парада има мястото е отбелязано. Не знаем какво точно да търсим. Минаваме покрай няколо големи мемориални комплекси, но не спираме за допълнителни разследвания по въпроса. Отправяме сена юг към Николаев. ПО трасето има няколко обекта, които сме набелязали за разглеждане. За съжаление пътят ни минава обратно почти досами Уман. За щастие пътят надолу е широк, четирилентов, разрешената скорост е 110 км/ч. Движа с поне 90, имаме доста път днес, искам да имам запас от време. Търсим място за хапване или поне голям магазин, където да си напазаруваме.

Изведнъж край пътя виждаме арменски ресторант. Южната кухня (арменска, азерска, грузинска) е много вкусна, с хубави сосове и много подправки. Отбивам, но с Тина се колебаем – между пътя и ресторанта оградата е от плътен, висок зид и не ми се иска да оставям колата без надзор. От друга страна не виждаме никаква активност в и около ресторанта, а това не говоти добре за едно заведение. Времето напредва и натежава мнението да продължим. И слава Богу. Минути след това моля Тина да провери какъв точно е следващият обект, към който всъщност се движим – замък ли е, дворец ли е, какво е. Оказва се музей на стратегическите ракетни войски! На картата в Гугъл е обозначено, че работи до 16:00. Часът вече минава 15. Газ колкото е възможно. Стигаме до отбивка насред полето. тръгваме по черен път с максимална възможна газ, без особен оглед на дупки и бабуни. Пристигаме на неголям паркинг, по-малко от двадесет минути преди да затворят. Влетяваме в касата. Закъсняхме ли? Не, питат ни какви билети ни трябват.Ще се спускаме ли? Да. Къде, какво – не зная. Няма време за обширни диалози. Предполагам става дума за някакъв бункер. Два билета. 900 гривни. Не се приемат карти, добре, че имам кеш.

Музеят е бивша военна база, където са били разположения ядрени междуконтинентални ракети, казано на прост език. Всичко е натурално, запазено в оригинален вид.

Тръгваме вдясно от портала към малко хале, където са екпозициите на закрито. До входа му, от двете страни на алеята са разположени различни ракетни двигател, частчно разрязани за нагледност. Вътре халето еразделено на десетина зали. В залите са изложени различни мини и миномети, картечници, включително стволове на самолетни скорострелни оръдия. Има изложба посветена на бомбардировките над Хирошима и Нагасаки. Най-интересната зала, обаче, без съмнение е копието на помещението от командния център, където са пулъовете за управление. Има и отделен макет на стаята за почивка на дежурния персонал, приличаща на спално купе на влак – с двуетажни легла, тоалетна и дори микровълнова печка, съветско производство. До пултовете са разположени макети на командните центрове и ракетна шахта. Сварваме един екскурзовод в камуфлажна униформа, вероятно бивш офицер от базата, да обяснява на десетина туристи. За съжаление сме изпуснали голяма част от разказа му. Става ясно,.чев мирно време в командния център са дежуряли двама, а при военно време – трима души. Процедурата по пуска изисква командите да се поддават едновременно от двама души, при това със четири ръце, със разлика от максимум 1,5 секунди. След множеството тренировки персоналът е бил способен да сведе синхрона до 0,5 секунди. За пуск са били вкарвани кодове и подавани съответните команди. Можело е да се изстреля както само една, така и да се даде залп със всичките десет. Отварянето на металния капак на всяка шахта е ставало за само 8,5 секунди. От макетите става ясно, че както ракетите, така и командният център са били разполагани в шахти, при това върху огромни подпори, които са осигурявали оцеляването на ракетата/командния център при мощно земетресение, например в резултат на пряко попадение на ядрена ракета на врага по базата. Командният център се е състоял от дванайсет секции, всяка на отделен етаж в своеобразна кула. Най-горе на първите два етажа са били системите за автономност- генератори, охлаждане и други. По-долу са се разполагалиизчислителни машини, а на 11 ниво е била стаята с пултовете за управление. на 12 ниво са били стаите за почивка.

Екскузоводът ни ни повежда навън. Там в двора е разположена огромна експозиция на открито. Минаваме покрай няколко ракети от всякакви видове- противовъздушни земя-въздух, въздух-въздух, носени от самолети, а също и ракети земя-земя, някои видове с конвенционални заряди, а други ядрени. Изложена е и само ядрена бойна глава на една от ракетите, заедно с транспортния й контенер. от другата страна на голямата бетонна площадка виждаме хеликоптер, с голяма товароподемност, а до него черни тръбоподобни контейнери. Това са били горивните резервоари на ракетите Сатана, всеки от резервоарите е бил за съответната степен: най-големият за първата, средния за втората, и най-малкият за третата степен на ракетата. Всеки от четирите двигателя е изгарял по 150 литра гориво в секунда, общо 600 литра в секунда! Всичко това траедве минути, след което ракетата се озовава в стратосферата. Бойната глава е много мощна, термоядрена, със мощност хиляди пъти над бомбата спусната над Хирошима. Бойната глава може да е от няколко блока, като преди да ударят целта, бойната глава е отделяла десетки фалшиви цели, както и милиони радарни отражатели, което е правело унищожението на бойните блокове практически невъзможно. Показаха ни и малък блок, струва ми се в края на първата степен, където е имало ядрен заряд. Предназначението му е било да се взриви в атмосферата и да унищожи насрещно движещите се ракети на противника. Този заряд е бил монтиран в малкия зелен цилиндър, монтиран под наклон, по-ниско от централния зелен цилиндър на ракетата, както се вижда на снимката по-горе.

Нататък минаваме покрай легендарния танк Т34. Той е отлично запазаен. причината за това е, че по време на войната е бил бомбардиран мост, танка пада в реката и потъва в блатото. Тинята го законсервира от кислорода и го съхранява в отлично състояние до наши дни, когато наскоро е открит.

Нататък сменяме екскурзовода и минаваме във втори вътрешен двор, отделен от първия с метална мрежа. в него са изложени авто и железопътни колони в реален вид. Автоколоната се състои от множество високопроходими машини , с необичайно големи размери. Били са предназаначени за пренясяне на ядрени ракети. Камионите със стъкла по тавана са били предназначени за спални помещения. Цялата колона си е имала бронирани машини за защита. Високата антена се е изпъвала в случай на нужда – колоната спира и издига атената, посредством стоманени въжета.

Има и влакова колона, предназаначена също за транспорт на ядрениет ракети по жп линии.

Най-интересното обаче тепърва предстои. Влизаме в бункер. На приземния етаж са разположени различно компресори за охлаждане и изсушаване на въздух. Вторият екскурзовод обаче обаче обяснява на украински, вмесро на руски и не разбираме много детайли. Слизаме по стълби в началото на много дълъг подземен коридор. Искат ни допълнителни билети. Ние със сигирност имаме, но ги бяхме дали на първия екскурзовод, който фи погледна и прибра в един от джобовете си. Наложи се да оставим групата и да ходя на бегом да го търся. Намирам го на маса на кафето до закрития музей с група други служители. След известно ровене намираме билетите и на бегом обратно се връщам в бункера. Слизаме в тунела и се придвиждаме около 50 метра до другия му край. Там част от групата изчаква до две много дебели стоманени врати. Там има множество тръби, кабели, даже телефон, който работи, с един колега проверяваме. Системата на вратите много прилича на корабните. Тук обаче вратите са две и навярно в норамална обстановка не може да са едновременно отворени – отваря се едната, човек влиза между двете врати, затваря се вратата, отваря се другата. Това се прави с цел да се предотврати влизане на взривна вълна в бункера. Екскурзоводът ни придружава до долу по няколко души. Някои се качват обратно, на тяхно място слизат нови от групата. Оставаме шестима пред асансьора след вратите. Екскурзоводът се качва и иска още трима души. тъй като сме три двойки взема две от тях и ние с Тина оставаме сами. След малко се качва екскурозводът ни и ни инструктира да слезем до долу сами – трябва да натиснем копче номер 6 и да слезем в секция номер 12. Речено сторено. Но асансьорът незнайно защо спира на секция 5. Мисля, че пристигнахме и правя опит да отворя една по една трите врати на кабината, които се отварят и затварят ръчно. Явно не сме пристигнали. Затварям и натискам пак 6. Продължваме малко и пак спираме. Звъни се по телефона в кабината. Да се вдигне не е много лесно – слушалката има специално окачване и закопчаване, но се справям бързо. Казват ни да натиснем бутон 1. Тръгваме, но скоро пак спираме. Пак натискам и този път сме горе. Отнасяме едно конско и разпит какво сме натискали и какво е станало. Слизаме долу тримата. Влизаме в секция 12 – стаята за почивка на дежурните в командния бункер. Прилича на спално купе във влак, но по-голямо и с кръгла форма. Има си котлон и самовар даже. От тавана по вертикална стълба слизат хора от групата. Качваме се ние с Тина, предвождани от екскурзовод. Качваме се в секция 11 – където са командните пултове. Заемаме места. Тина е вдясно и зад мене. Аз не виждам нейния пулт,но тя вижда моя. Инструктират ни да натиснем едновременно определен бутон, Задействат се аларми. Започват да мигат един куп светлини. На специален монитор ни пускат кратък клип как се отваря капака на ракетната шахта, как излита и как стига до космоса. Проследяваме отделянето на бойната глава и възпроизвеждането на термоядрен взрив.

Потресени сме. Слизаме пак в секция 12 и обратно в асансьора. Излизаме сами по тунела и сме вън пред входа. Изчакваме 1-2 минути да дойде екскурзовода и питаме дали можем да разгледаме сами из двора. Буквално ни казва, че можем да ходим където искаме, но да не отваряме кабини, защото има видеонаблюдение. Не става и дума да приключим до определен час. Отиваме към близките самолети. Там ни среща едно семейство с две деца, които идват от някъде другаде. Инструктират ни да идем в определена посока за да намерим шахтата с капак и ракета в нея. Обикаляме около шахтата, но има ограда и не могем да се уверим дали има вътре цяла ракета или само връхната й част. До шахтата са разположени специализирани камиони за зареждане и вадене на ракетата от шахтата, както и за нейното транспортиране. Всичко е огромно.

Връщаме се към първия двор. Правим кръгче около цяла ракета Сатана и сме до закритата изложебна зала. Там семейството с двете деца се готви да влиза с екскурзовод, тъй като явно са закъсняли. Часът е вече някъде около 6 вечерта. Изявяваме желание и влизаме с тях. Скоро идва екскурзовода. Започваме нещо като неофициално афтърпарти – задавдам подробни въпроси и ми се отговаря много детайлно – за ракетите, за командния център, за двигателите, за базата, за всичко. Излизаме всички вън на пътеката, към нас се присъединява другия екскурзовод. Докато бавно пристъпяме към изхода продължаваме нашата беседа. Екскукрзоводите са видимо много запалени в работата си, навярно са служили като офицери в същата тази база.

осведомявам се, че на едно дежурство са били едновременно 80 души, но то не е продължавало 24 часа, а няколко дни. Отделно е имало охранителни екипи, но така и не мога да получа отговор колко общо хора са служили тук. Интересно се оказва, че базата си е била построена така, на 500 метра от главния път. Причината е била нуждата от тежкотоварен превоз.

Излизаме вън. Продължаваме разговора – отлъде сме, накъде отиваме. Семейството се интересува за туризъм в България. Даваме им подробни насоки за черноморието, осведомяваме ги приблизтелно за цените и последните мерки за минаване на границите. разделяме се с тях и екскурзоводите. В шок сме. Продължаваме към Первомайское.

Градът е малък, но не от съвсем малките. Намираме достатъчно голям супермаркет и слизаме да напазаруваме. После правим кръг из града. Накрая намираме центъра, малък, спокоен, като за град с такива размери. Излизането от града обаче не е лесно – Трябва да се мине с мост през реката. Налага се да се върнем пак там, откъдето сме влезли. Минаваме по моста и тръгваме към Южноукраинск и Александривка. Минаваме по околовръстното на Южноуркаинск и забелязваме необичайно хубави панелни блокчета с еднаква височина, видимо добре поддържани. Това ми напомня за АЕЦ Козлодуй. И няколко километра по-нататък действително минаваме край голяма електроцентрала с три блока, които много напомнят тези в Козлодуй – пред нас е Южноукраинската АЕЦ.

продължаваме към село Александривка. Там отбиваме от главния път, минаваме по язовирна стена, продължаваме по разбит оът и съвсем скоро сме пред останките на дворец Мартиновски (Палац Мартиновських)

Не се заържаме много тука, времето напредва доста, а имаме още над сто километра до Николаев. Нямаме още резервация. В самото село Олександривка спираме на няколко пъти до бараки за разни храни. На едно място вече чистят, явно са затворили. Накрая намираме една барака, където си поръчваме две шаурми. Предлагат ни и ржанка. Слушал съм много за нея и си вземам една. Това по същество е печено мляко. Обикновено се пече цяла нощ на слаба фурна – загрявали са тухлената печка, слагат мялкото в пеща и го държат там цяла нощ. Придобива леко кремав цвят. Има вкус на нещо средно между сметана и кисело мляко. Не е моето. Шаурмите са ни огромни. С Тина сме много гладни, но еднам успяваме да изядем една. Общо платихме по 75 за всяка паурма и 30 за ржанката. Никъде нямаше обявени цени на храните, но предварително питахме и ни казаха кое колко е. Цени имаше само за напитките. Всичко това пося в нас някакви съмнения, но в крайна сметка сме доволни.

Продължаваме нататък. Стъмнява се прогресивно. Тина се колебае между няколко хотела, но кой е много далече, кой много скъп, кой пък не включва закуска, а иска много пари… До последно нямаме резервация. Това обаче не е най-голямата драма. Истинския цирк започва, когато се стъмва съвсем, а пътят е целият в кратери, буквално. Дупките са комбинирани с нагънат асфалт и се забелязват много трудно и на много близко разстояние. Налага се да караме по четирилентов път с 35-40 и то само в някои уастъци. Всичи пълзат горед олу по същия начин. Подминаваме камион на пътна помощ и автомобил, на който търкалят гума. Явно някой не е успял да избегне дупка. Продължаваме още по-бавно и внимателно. Започва дъжд. Караме с 25-30. Всички пълзим с толкова, само по-смели камиони карат с 40. Минаваме през някаква локва, явно с кратер в нея, друсва страшно, слава Богу не сме изкъртили нищо, наляганията по гумите са окей. Ужас! Никакво пътуване след мрак. Ние сме си и виновни в известна степен, защото не съобразихме, че в Лвов може да мръква доста след 10 вечерта, но тук сме доста по на изток и в крайна сметка съмва и мръква значително по-рано. Реално се стъмни минути след 9 вечерта.

Влизаме в града. Кошмарът продължава. Правим резервация прз букинг за хотел в центъра. Явно обаче има някаква реорганизация на движението, защото много улици са еднопосочни и не можем да намерим правилния начин да пристихнем до хотела. Описваме различни спирали, накрая влизам срещу движението в малка еднопосочна улица. Вали проливен дъжд. Паркирам пред портата на паркинга и отиваме на рецепция. там има само дежурен пазач. Нямат такава стая, каквато сме резервирали. Въпреки,че имам потвърждение. Звънят на отговорно лице. Нямат. Има по-висока категория, но много по-скъпо. Категорично отказваме. Проблемът е, че сме гарантирали резервацията с карта, и ако отменим резервацията или не се явим ще ни таксуват една нощувка. Оставяме телевон и име за контакт да уредят случая ни сутринта и заминаваме. Тина насочва ръчно към друг хотел. На место влизаме в жилищен район, някъде между жилишни сгради. Виждаме надпис хотел и хостел. Абсурдна комбинация. Отказвам. Търсим следващ вариант. Около полунощ е. Малко по-нататък намираме хотел, който изглежда прилично. Паркираме и влизаме. Охраната вика рецепционистка, която явно е вдигната току що от леглото. Предлагат ни стандартна стая на много добра цена. Изрично ни хвалят, че стандартните им стаи съши били много добре. Включват и закуска. Плащаме една нощувка, с идеята ако ни хареса да останем и втора нощ там. КАчваме се на третия етаж – стаята действително е много добра. Минибара е шокиращ – имаме цели три бутилки вина, и то бутилки стандартни, по 0,75 литра!

Тръшваме се да почиваме. Досега сякаш не сме окъснявали толкова.

https://youtu.be/VYKnf3tpgRs

Written by maingagara

Вашият коментар