Ден 61

19-Юли-2021

Кириливка (пясъчна коса Федотова) – Мелитопол – Степанивк Перша – Приморский Посад – Строганивка – Приморск – Обиточна коса – Бердянск

След като вчера се уверихме, че няма как да продължим по Степанивска коса нататък, тръгваме днес към мелитопол на север. От там ще се спуснем отново надолу към морето до Степанивка Перша. Тина иска да правим малко палж сутринта, но с тези медузи по-добре да не си губим времето. Още на изхода на Кириливка не ни разрешават да завием към другата част на селото, налага се да правим спирали за да стигнем до северната му част. Тина взема два чебурека с месо и домат и тръгвме към Мелитопол. Едва излезли от селото и попадаме в огромно задръстване. Десетки минути няма никакво движение нито в нашата, нито в отрещната посока. Хората излизат масово от колите си и се крият на сянка под дърветата. От време на време скъпарски коли изпреварват по другата лента, но не виждаме да се връщат. След около 15-20 минути всички се прибират и тръгваме напред. Даже развиваме нормална скорост, но за кратко. След 2-3 километра отново спираме. Пак чакане. По някое време поне тръгват да минават коли насреща. Докато чакаме се справям с дватая чебурека. Докато Тина се чуди да опита ли, да не опита ли, си остава само с 1-2 хапчици. Губим общо около час в тапата.

Тръгваме. От самото начало започвам да броя колите, които чакат отреща. Стигам до 120 и започвам да броя на око на всеки 10. Стигам до над 620!!! Всичко е заради асфалтирането на участък от около 2 километра, В единия му край работят двама работника,нещо мерят. В другия асфалтополагаща машина работи. Сигурно се изисква някаква свръхчовешка гениалност за да се стиш, че някак си не е удобно да се правят ремонти по маршрут в туристически район, в разгара на туристическия сезон, при това без осигуряване на дублиращ маршрут? Не може ли да се ремонтира април, май? Или Септември, октомври?

Излизаме бързо на разклона с главния път, а от там до Мелитопол е много близко. Влизаме в града по широк булевард. Още преди няколко дена издирих къде е градския площад и съм го маркирал със звезда. На самия булевард отбивам за кратко за да изтегля отново кеш от банка-партньор на нашата българска банка. Продължаваме към центъра. Градът е малко над 100 000 жители, центърчето напълно му подобава – малко, с фонтани, паметник, хотел на 7-8 етажа, малка градинка и 7-8 паркоместа. Разбира се, за разлика от Румъния или България, паркирането е безплатно. Съвсем наблизо, на метри отъ колата под дървета с дебела сянка има две заведения. Едното е голямо ресторантче, в което се върти само персонала, а до него има перакна-кафене с няколко маси вън и десетина вътре. Поръчваме кафе, капучино, паста и мъфин. Дават устройство, прилично на телефон, което започвя да вибрира, когато поръчката е готова! В шок сме от организацията! Сядаме вън, макар, че климатика вътре работи.

На тръгване Тина взема и два хот дога, да си имаме за из път. Обикаляме площадчето. Д другия му край надолу започва стъпаловидна зелена алея,но няма как да оставяме колата, а и в жегата не е много разумно да се разхождаме. Тръгваме по близките булеварди, описваме кръг. Минаваме покрай голям, див парк и се връщаме на булеварда, по който влязохме. не забелязваме някакви исторически сгради или кой знае какво интересно. Наизхода на града се отбиваме на бензиностанция и зареждаме до горе, че не се знае долу по селата край морето какви ще са пътищата и колко ще се бавим. По пътя към Степанивка Перша минаваме през село с много красива църква, с виждащи се от далече златни кубета.

В Степанивка Перша попадаме на село, подобно на нашето Езерец – съвсем диво, с черни пътища до морето, без видими хотели, дават се квартири по чстни къщи. Опитваме се по черния път да с епридвижим максимално нататък по посока на Кириливка. Срещаме друга кола, човекът ни пита дали може да се иде нататък. И ние не знаем. нататък минаваме през много голям кален район,който частично е засъхнал в жегата. Връщаме се. По брега има хубави плажчета, но навсякъде много медузи. Срещаме да идва човека с колата и му казваме, че няма как да мине с неговата кола. Ние се отправяме отново към центъра на селото. Има някакви бази на едно място, но от тях няма свободен достъп до плажа.

Продължаваме по крайбрежния селски път нагоре към следващото село – Миронивка. Пътят до там е силно кърпен, но позовлява движение с нормална скорост. Непрекъснато се движим покрай поля с узрели жита или по вече ожънати места. Виждаме на няколко пъти големи поелта с множество бали слама. Тина отдавна иска да си прави фотосесия с такива, но в жегата и през ум не ни минава дори да излизаме от колата, освен за бързи снимки на района. Следващото село е Чкалове. Изглежда диво заради голямата зеленина навсякъде, но се мяркат дори млади хора, а на центъра има голям магазин.Видимо обаче няма нищо туристическо. Оглеждаме се за кафе и нещо за пиене, но мястото не ни грабва и отминаваме.

Влизаме в Новоконстантиновка. На вид е курортно село може би от типа на Камен бряг, Тюленово, разбира се не чак така благоустроено. Стигаме в едната посока до преграждаща пътя порта и обръщаме нагоре. Стигаме до голям плаж. Паркираме директно на пясъчния черен път непосредствено зад плажа, вземаме хавлиите и отиваме на кратко плажуване. И тук е пълно с медузи. Възрастен човек, вероятно в пенсионна възраст, споделя, че живее тук от 25 години, но за първи път има толкова много медузи.изрично питам как е било миналата година – не е имало медузи. На места хората са ги събирали и изхвърляли на брега. Докато лежим на пясъка проверявам в интернет – има няколко статии за медузите в Украйна. Пишат , че в съседното село/град хората сами ги събирали и оформили своеобразно гробище за медузи. Нито дума властите нещо да са се заинтересовали, да планират някакви мерки. Правим час плаж и продължаваме нататък по маршрута, че времето напредва.

Тръгваме си директно по пясъчен черен нататък към Приморский Посад. Пясъкът ми се струва доста дълбок, опасявам се да не затънем, но щом минават много голи от тук едва ли е проблемен пътя. Оказва се действително, че осноивата е здрава и излизаме по най-прекия път до Приморский Посад. Пътят много напомня на пясъчния черен път пред Дуранкулашкото езеро, излизащ на къмпинг Космос.

нататък пътят минава между някакви блата. Ние откланяма по пътя, минаващ най-близо до морето. Явно не най-подходящия, защото попадаме на път, на места с дълбоки напуквания и коловози. За щастие това са самоотделни участъци и скоро излизаме на село Ботьово. Ако мислите, че има нещо общо с Христо Ботев – да, има. Впоследствие проверихме и се оказа, че тук са се заселили преселници от България. За нещастие това не ни беше известно предварително и отминахме. А можеше поне да се отбием в някой магазин или кръчма и да разпитаме. На изхопда на селото попадаме на стадо крави, които въобще не възнамеряват да освобождават пътя пред чакащата колона автомобили. Говедарят се е запилял някъде. Малага се да изпреваря колоната и да разгоня кравите. Хаха!

Веднага след това навлизаме в село Строганивка. Тук ми се струва, че има път водещ досами морето и откланяме по него. Достигаме до портите на някаква база, вероятно къмпинг. Вижда се плаж и селен двор. Няма никаква администрация или пазач, заключено е. Докато се чудим идва жена и ни разпитва какво търсим. Оказва се тя бил администраторката. Нямала места в бунгала с удобства. Жалко. Селцето е много спокойно, няма тълпи, в къмпинга не се вижда шумотевица. Опитваме да излезем на плажа и тръгваме между близките бетонни огради. Пътят е задънен, оставям Тина в колата, а аз тръгвам пеш по пътека между бетоннит пана. Минавам покрай заведение и магазин и излизам на малък плаж, около 20 на 30 метра, в другия му край ограден даже и с бодлива тел. Явно нататък има някакво предприятие или пристанище. Не съм очарован. Заминаваме.

Минаваме набързо през още две села без излаз на морето и сме вече на главния път за Бердянск. Стигаме до Приморськ, където въпреки напредналия час отбиваме по страничен път да видим Обиточная коса. Движим попът между нивите, трафик има съвсем слаб. До морето се забелязват тук таме някакви сгради, но не виждаме да има крайбрежен път, по-скоро някакви „гнезда“ със сгради. Отбиваме скоро по черен път към морето и тръгваме помного разбит еднолентов път между храсталаци. След няколкостотин метра излизаме между някакви блата, прилични на солници. От там започва тесен провлак, водещ до пропусквателен пункт с цяла къща до него. През портала има опъмнато тънко стоманено въженце. Докато разговаряме с Тина, забелязвам, че са отпуснали въженцето на земята. Минава през някакви макари и вероятно излиза в самата къща. Влизам в двора. Излиза жена, която ни информира, че принципно работят денонощно. Самата коса обаче не е населена като другите, а съвсем дива. Влиза се за посещение или къмпингуване срещу скромна такса.

Вече мръква, но не се отказваме – по обратния път решаваме да се отбием да видим що за хотели има по крйбрежието. Първия опит не е успешен, стигаме до оградата на някаква стопанска постройка. При втория опит попадаме на голям курорт. Има множество почивни бази – някои видимо стари и изоставени, вероятно пионерски лагери, други реновирани, много озеленени, приличат ни на заводски почивни бази. Има и видимо нови, луксозни бази. Тина харесва една, но цената е около 150-200 лева на вечер. Е, има уж нещо като аквапарк, но все пак…

По тъмно влизаме в Бердянск. Тина след дълги колебания и проучване резервира стая в малък хотел, на около два километра от центъра на града. Сградата е на 2 етажа, с преден двор, отлично озеленен, заден двор -паркинг, както и страничен външен паркинг. Още на влизане забелязваме красиви беседки в двора. Не сме гладни, но решаваме да слезем на вечер просто заради красотата на мястото. За стаята се минава през голяма билярдна зала на втория етаж. Там видимо тече някакво малко тържество на 7-8 човека. В стаята обаче не се чува абсолютно нищо,коридорчето и изолацията е перфектна. От ресторанта ни дават спрей против комари, носят ни и запалена спирала в беседката. Поръчваме салата, вино за Тина, а за мен бира. Не се бавим много, защото сме уморени, но главно, защото комарите атакуват въпреки всички предпазни мерки.

Written by maingagara

Вашият коментар