Ден 62

20-Юли-2021

Бердянск – Бердянска пясъчна коса – Куликивське – Бабах Тарама – Урзуф – Юривка – Билосарайска коса – Мариупол.

Сутринта слизаме в ресторанта на закуска. Искаме да седнем вън пак на беседките, но още не са отключили дори вратата към двора и се отказваме. Закуската сме избрали още вчера от списък. На Тина е даже двустепенна. След закуска отиваме към близкия супермаркет, който е асмо на около 200 метра. Оказва се даже е денонощен. Вземаме нов руло фолио за бъдещите барбекюта, нова вакса, запалки, а Тина награбва различни сладки неща. Прибираме се. излезли санови ъпдейти занавигацията, вързваме се за безжичния интернет на хотела и пускаме да се свалят. Към обяд тръгваме. В близка част на града забелязваме ан картата, че има наблюдателна площадкаи се отправяме към нея. Оказват се две. Налага се да направя обратен завой за да отбия до по-високата. От там се вижда крайбрежната част на града, виждат се даже крановете на пристанището.

Слизаме към това, което предполагаме според картата, че е пешеходна зона. В началото спираме под сянката на дърво. Вижда ми се достатъчно оживено за даоставим колата за известно време. Завъртаме се по малко площадче и тръгваме по пешеходната зона, започваща от там по посока на морето.

Центъра е от асфалтирани алеи със зелени ивици с дървета и трева. През 150-200 метра пешеходната зона я пресичат улици, по които се движат автомобили. Забелязваме по-нататък удобен паркинг, точно до редица заведения. В края пешеходната зона завършва с площад, в единия му край стига до увеселителен парк, а в другия започват плажове.

cffИма хора, без обаче да са чак тълпи. Връщаме се до колата и се местим до избраната задънена улица, намираме си место точно до самата пешеходна зона. След кратко колебание сядаме на едно от заведенията. Предлага се украинска кухня, както и кафе и напитки. Започваме със ягодови лимонади, капучино и кафе. Нещата н харесват, решаваме да хапнем. Забелязваме, че сме забравили кабела за телефона. Звъним в хотела. След няколко минути ни връщат обаждане – намерили са го зад телевизора, ще минем да си го вземем от бара. Тина си поръчва неизменната гръцка салата, а аз ще опитам салата със сьомга. Вземам си най-накрая и украински борш. До сега не бях опитвал, а не ми се щеще да опитвам в заведения тип квартално кръчме или столова. Боршът може да се приготви и за 2 и за 200. Като пилешката супа е – варианти много, качество също. Струва ми се, тук ще го правят добре. Не съм се излъгал – носят ми чудесен борш в гърненце, с отделно поднесени, лук, чесън, хлебче намазано със мазнина и парче сланина, но смляно! Боршът че беше чудесен , беше, но най-много ме изненада скуса на мляната сланина. Не знаех, че може да бъде толкова вкусна.

Връщаме се обратно към хотела, Тина отива да вземе кабела и продължаваме към Бердянската пясъчна коса. Излизането от града е малко сложно. Минаваме по периферен, но натоварен път, минаваме край някакви градски плажове и излизаме на широк път с две ленти в посока, а между двете посоки дебела зелена ивица. радостта ни е за кратко, след няколкостотин метра пътят става двулентов, но пък е асфалтов и при това много хубав. Косата е тясна, има няколко големи плажа от лявата ни страна (изток), а хотели и комплекси има и от двете страни. Тина харесва няколко от интернет и тръгваме да ги издирваме. Общо взето районът прилича много на нещо средно между къмпинг Градина и Приморско. В първия хотел фоайето е пшироко и цялото в мрамор, но искат по 2100 (около 130 лева) на вечер. Нататък по косата става по-диво, по-зелено, по-просторно и с по-малко хора. Стигаме до обръщало за автобусите, където асфалта свършва. Нататък уж има още няколко киломера път, но е практически непроходим. Успяваме да стигнем само до фара, отвъд който даже пътят е преграден.Зад фара може да се мине, но не за дълго. Връщаме се обратно към цивилизацията. Стигаме до друга база, Тина слиза да разучи. Аз съзирам чешма до оградата а комплекса! Втората чема, откак сме в Украйна! С бутилки от по половин литър напълвам резревоара за чистачките. Тина се връща – няма места. По-нататък отбиваме да проверим комплекс с басейн, който ни се струва много добър, при това на добра цена. Влизаме в паркинга зад сградите, издирваме рецепцията в една от сградите, изчакваме търпеливо някакъв сервитьор да предаде камара бележки на рецепционистката, само за да разберем, че въобще няма места за следващата една седмица. Изчерпали сме възможностите – косата не е чак толкова голяма, в разгара на сезона сме. Решаваме да продължаваме напред. Все пак ще направим кратък плаж. Харесвам един не много претъпкан с чадъри и беседки. А главото всъщност е друго – паркинга е досами водата. От прените дни знаем, че тук уж нямало медузи. Всъщност между морето и паркинга има голямо езеро, вероятно изкуствено изкопано. Тина се противи, не иска да се къпе, трябва да се преоблича. Аз обличам банския и отиваме на плажа на езерото. Водата е много топла, не разхлажда,. но и не е чак гореща. Още първите метри обаче става доста дълбоко и след 7-8 метра въобще не мога да стъпя на дъното. Преплувам до другия бряг и чак последние 3-4 метра успявам да стъпя. Езерото е отделено от морето от тънка ивица пясък, широка 3-4 метра. Водата в морето е значително по-бистра и приятно прохладна. Няма медузи наистина. Връщам се през езерото при Тина. На тръгване забелязваме на самия плаж, под прикритието на сянката на един храст, човек си извадил метално огнище и си пече нещо, буквално на метър от паркинга. Въобще в Украйна има много по-голяма свобода за диво къмпингуване и палене на огньове, не като у нас…

Тръгваме да излизаме от града, но се оказва, че трябва да се върнем доста километри по същия път, по койо дойдохме. Не обичам да повтярям, но няма как. На изхода на града виждаме магазин, с асгалтирна площадка пред него, а встрани разни бараки. Тина влиза в супермаркета за сладоледи, а после отива и на бараката зад нас, където продават различни наливни напитки, включително и квас. Вземаме литър и половина и сме готови за път! Ще се опитаме да стигнем днес до Мариупол.

Малко след града следва стръмно спускане, в края на което от двете страни на шосето са обширни блата. Веднага след тях следва разклон, където ние хванахме надясно, следвайки стремежа ни да минаваме колкото се може по-близко до морето. За съжаление поапднахме на страшно разбито шосе, с дупки тип „вулканичен кратер“, множество коловози и бабуни. Пред нас настигнахме микробус, с който едва се промъквахме, въпреки високата си база. За първ път ми се случва пътят да е толкова разбит, с такива ями, че да ме съмнява дали въобще ще можем да минем. На всичкото отгоре участъкът се оказа и доста дълъг. Следва завой надясно, минаваме непосредствено до някакъв военен полигон, но шосето не се оправя. Явно на военните не им трябва добър път. Скоро микробуса отбива по друг черен път, а ние оставаме сами в борбата. Накрая излизаме успешно в село Куликивське. тръгваме право към морето, но стигаме само до висок затревен скат над морето. Черният път става по-див, зтова обръщаме. В другата посока (на север) се виждат големи плажове, даже някаква пързалка. Тръгваме натам, но пътят сършва на ръба на някакъв хълм. Обръщаме и тръгваме да излизаме от селото в търсене на плаж. По шосето многократно забелязваме кайсии, но на по-ниското не се виждат да са добре узрели. Накрая спирам до едно дърво и бързо бера няколко. Дърветата са насред пътя, но не се знае дали са на някого в крайна сметка, така че когато наближават коли тръгваме от там. За малко да подминем следващия разклон – към село Бабах Тарама. На входа на селото някой строи голяма сграда на 2-3 етажа, видимо хотел. Нивото на застрояване обаче е на порядъци далеч от това в България. Пространствата между сградите въобще в курортите на Украйна са съвсем други, много по-големи и по-озеленени. В селото има хубави плажове, но селото е на високо на ската, а до долу се слиза само пеша. Набутваме се в някакъв път водещ надолу, но той води самод о заведение и се налага да се връщаме назад. Продължаваме по ската,. Влизаме в някакъв къмпин, но няма порта, бариера или охрана и не е ясно дали пътят минава през къмпинга или е задънен. стигаме до асфалтирана площадка и се налага да се върнем. като цяло населеното място изглежда като вариант на Крапец, но без големите хотели в края.Плажът обаче е доста по-дълъг и широк. За съжаление няма как да оставим колата без надзор, а и ще загубим много време и сили първо да слизаме по склона, а после да се катерим нагоре. Връщаме се на „главния път“ и след няколкостотин метра влизаме в Урзуф. Веднага се вижда, че попадаме в курорт от по-висока категория – Има добре поддържано паркче, кулктурен дом, площадче, магазини, заведения.Пътят отличен. По главната улица достигаме почти до плажа. Последните 200 метра се налага да се провираме внимателно между пешеходци. Непосредствено преди плажа има бариера и няма нито как да се мине, нито да се паркира наблизо. Завиваме надясно по първата възможна улица. След около километър установяваме, че е задънена и сещаме, провирайки се през странични улички. Тук пак има много пешеходци, но не баш такива тълпи като на типична пешеходна зона. Излизаме на йръстовището, което е начало на търговската зона, водеща към плажа и продължаваме този път на север, успоредно на морския бряг. Минаваме към оградена с беттони пана база на батальон Азов – националистическо парвоенно формирование от доброволци, интегрирано по-късно във въоръжените сили на Украйна. Интересно да си имат база , в курорта. Хем тренират, хем са на почивка, хаха!

Продължаваме напред и след няколко километра сме в Юривка, където най-накрая излизаме на улица, която завършва точно на плажа. Намираме място да паркираме на втора позиция. Улицата е широка и се вижда от широка зона на плажа. Избираме си място на пясъка, така, че да набл’дваваме колата и опъваме хавлиите. Слънцето вече е превалило, лъчите му са меки, тоипло е, но не е жега. Много е хубаво. Почиваме си блажено малко повече от час.

Плажът е широк, има хора, но в никакъв случай тълпи. Във водата няма нашествие на медузи, рай!

На тръгване сварваме колата пред нас, някаква стара лада, да прави опити да се измъкне от пясъците по улицата,но не съвсем успешно, при това в непосредствена близост до нашата кола. Правя знак на хората, че е наша колата и че тръгваме сега. Общо взето Юривка може да се оприличи на ранното Кранево, без големите хотели и хипермаркетите.Продължаваме към Мариупол. По шосето на един завой се открива отново панорамна гледка към друг плаж по-нататък. Не става ясно предните села кой плаж сме виждали в крайна сметка. Правим малко снимки и продължаваме.

Влизаме в село Нова Ялта. след една селска, но много прилична част излиаме на дива и изоставена част.На брега излизаме до изоставена отдавана заведение, а нататък минаваме през силно затревена асфалтирана площадка. Излизаме на силно обрасъл еднолентов път между отдавна изоставени почивни станции. Навярно тука е имало пионерски лагери, но сега всичко е изоставено и затревено. Предсатвете си Кранево ако се изостави, и след още десет години. В края на едолентовия път излиаме на голяма асфалтова площадка, в края на която има голям плаж с нови, добре поддържани беседки. В единия край има рушащи се сгради на някаква почивна база.

В центъра на самия площад се виждат основите на някаква сграда. Няколко коли са паркирани по-нататък по плажа, хора ни виждат, че снимаме и ни питат откъде сме, виждайки номера ни.

Тръгваме да разгледаме последната коса -Билосарайската коса. Веднага след селото главният път завива, а ние продължаваме напред. Пътят се стели няколко километра между блата. Гледката е почти като в Сибир, пътят като цяло е хубав. В селото забелязваме доста магазини, пазар, сергии, но все пак курорта си е село. Не се виждат големи хотели, има множество къщи.Все едно си някъде из Тюленово – Камен бряг, но с по-изкъртен и по-лош вариант. Тина вече е много гладна, шоколадчетата й обаче са се размекнали от жегата и се налага да ги охлажда спешно. Много са вкусни, от много фин шоколад.

Насовчваме се към Мариупол, но изтърваваме отбивката за по-прекия път и се налага да се върнем до Юриевка 5-6 километра измежду блатата. Там тръгваме да се изкачваме по главния път. съвсем скоро пътят е преграден и движението е отбито измежду тесните улички на някакво село. Вижда се че се строи някакъв четирилентов път. Дали стария е пропаднал, дали нещо друго – не става ясно. На влизане в Мариупол ни чака изненада – военен блокпост. Правят ни знак да отбием. Обяснявам, че сме български граждани и т.н. инструктират ни да отбием по-нататък до една барака и да влезем там за проверка. Спираме, но не сатва ясно дали ще ни поканят или трябва направо да отиваме. След кратко изчакване влизаме. Вътре млад мъж, военен ни преглежда документите, записва старателно дори постоянния ни адрес и ни освобождава. Потам го как може да намерим ката с общественодостъпните пътища за обход на Донецк, но няма такава публикувана. Тина се връща за телефон и мъжът ни показва, че можем да минем със сигурност до Волноваха и Новотроицке. Нататък щели да ни обяснят. Докато излизаме комари нахълтват вътре с нас в колата. Как работят вън патрулите не знам. налага се да избием комарите. В резултат остава отпечатък на дланта ми по предното стъкло, който забелязваме едва по-късно и останал навеки във видеозаписа, хаха!

Влизаме в града. Вече е тъмно. Още нямаме резервация. Хотели няма много. Един е на крайбрежната ивица, но няма хладилник и интернет. Без едното може, но без двете… По крайбрежната улица е мрак и мъртвило, в другия й край има някакъв хотел, който Тина е харесала, но районът е като индустриален край на града и отказвам. Крайбрежната улица е дълга, но не е благоустроена на пешеходна алея, с парк или градина, както би се очаквало другаде.

По пътя през деня звъняхме на няколко места, но или имаше място само за ден или нещо друго изникваше. Правим кръг из нощните улици на града. Градът е много голям, движим километри първо по един булевард, после по-друг, приличен на булевард Сливница във Варна – водещ от центъра през кварталите та до края на града. Лошото е, че дори не можем да намерим едозначно къде е центъра. Не забелязваме някакъв голям площад. Накрая Тина води към някакъв хотел до театралния площад, който всъщност е по-скоро градина, като голямо кръгово. Сградите около него са декоративно осветени, явно тук наблизо е центъра. На няколкостотин метра по-надолу е хотелът ни. Голяма сграда, с паркоместа пред хотела. Момичето на рецепцията, чувайки ни, ни пута дали сме от България. Приятелят й бил българин,запознали се на работа в чужбина. Знае доста думи и изрази. Молим да ни покаже два вида стаи. Избираме едната и бързо хвърляме багажа. Имаме всичко необходимо, климатика работи добре.Единствено леглата са отделни, и при това не могат да се съберат, защото са фиксирани за таблата. Ще спим на едното. Бърза вечеря в стаята и лягаме да релаксираме.

Written by maingagara

Вашият коментар